Оборудвах раницата с шалте и спален чувал и поех към автогарата, за да си хвана рейс към Самоков. В града бе слънчево и доста топло, та успях да прикача и огромното си яке към раницата, която стана доста тежка, имайки впредвид предстоящото катерене. Теглото на раницата по никакъв начин не ме притесни - напротив, знаех, че всеки един килограм се дължи на всички полезни неща, които взех със себе си.
В Самоков вече се усещаше по-студения въздух, но пък беше слънчево. Високите рилски върхове обаче бяха отрупани със сняг. Това също го очаквах, но известна доза притеснение се прокрадна, тъй като обувките ми бяха най-обикновени кубинки. Въпреки всичко, планинският дух вече се усещаше, а това ме изпълни с увереност. Качих се на рейса за село Говедарци, като се радвах на диалекта на местните хора и не спирах да се възхищавам на гледките през прозореца.
В селото един дядо ми показа от къде да мина, за да излезна на асфалтовия път към местността Овнарско. Винаги съм се възхищавал на добрината и загрижеността на старите хора в планинските местности - това ме зареди и мотивира още повече за предстоящия преход. В близките няколко часа ми предстоеше да бъда сам в дивото...
След като излезнах от селото на асфалтовия път, ме очакваше известно време ходене сред красивите пасища и обширни пространства с разкриващи се приказни гледки към цялото село и рилските баири. Наоколо щъкаха стада с кончета и на фона на слънчевото време у мен се породи чувство за жизненост и вътрешно щастийце. Отбих се до една чешмичка преди да навляза в гората, напълних свежа планинска вода, релаксирах, пушейки от една от благите билки, които носих, и потеглих без никакви очаквания и никакви притеснения. Пътя го бях вървял и преди, така че стигането до хижа Мальовица нямаше да ми бъде проблем. Асфалтовият път до Овнарско се вие и катери през гъста и чудна гора. През целия път не спирах да се възхищавам на горските звуци, на всякакви малки гъбки, мъхчета и цветенца, които направиха ли ми впечатление, веднага се спирах и ги разглеждах. На много места хващах преките пътеки, които значително скъсяваха пътя. Въпреки, че тук-там имаше снежец, си беше топло и носих якето си завързано за раницата. През цялото време вдъхвах увереност и на нея, тъй като си е доста старичка, а натоварването бе голямо :) Стигнах Овнарско неочаквано бързо и след кратка почивка и хапване, поех по маркираната пътека за комплекс Мальовица. Това е една изключително приятна пътека, която въпреки че на места е доста стръмна, минава през чудесни места като поточета с дървени мостчета и малки водопади. Все пак "Рила" означава водната планина, така че през целия поход бях съпроводен от приказната симфония на стичащите се вадички и поточета.
Неусетно стигнах до комплекса Мальовица, където снежните места значително се бяха увеличили. Изключително радостен бях първо да чуя човешки гласове и глъч, а после и да срещна хора. Оказа се, че на комплекса имаше доста младежи, дошли да разпуснат от градското напрежение и да се повеселят на воля. Размених някоя и друга дума, поседях на зелената полянка и отново се порадвах на показващото се чат-пат слънчице. Бе ранен следобед и имах достатъчно време да стигна до хижата и същевременно да правя продължителни почивки, през които можех просто да дишам изключително чистия въздух и да съзерцавам открилите се гледки. Пътят към хижата е каменист и стръмен и ето че неподходящите обувки и тежката раница взеха да си казват думата. За голямо мое щастие, явно ходът ми е бил доста бърз, така че имах време да се разтоварвам на много места по пътя. Долината на Мальовишка река е обградена от двете си страни с непристъпни скални била, които внушават едно такова възхищение и уважение към планината.
През късния следобед се добрах най-после до хижата . Там бе само хижарят, който ме посрещна с голямо учудване. Обясних му, че съм ценител на планината и затова съм решил да направя преход до Седемте рилски езера. Бях изтощен и направо се насочих към стаята си. Ще споделя, че в момента преди да заспя имах силно изживяване: умората и надморската височина направо ме изнесоха извън тялото ми, остана само онова чувство за пространственост и възвишеност, съпроводени от силна радост. През онази нощ имах едни от най-ярките и запомнящи се сънища. Самото сънуване на такова място е някак мистично и запомнящо се.
На сутринта получих ценни съвети от хижаря за предстоящия ми преход. Оттук нататък пътят за мен бе неизвестен. Идеята ми бе да стигна до Седемте рилски езера. Оттук нататък ме очакваше едно безкрайно катерене и спускане из рилските дебри. Първо трябваше да изкача връх Мальовица, което не бе за подценяване. Лека полека следвах маркировката, газих през множество поточета и мочурища, както и през участъци със значително количество сняг. Стигнах до скалата, на която бяха облепени плочи в памет на загиналите в Рила планинари. Да ви кажа честно, хич не са малко, а фактът, че бях сам през октомври на това място леко ме попритесни. Условията бяха коренно различни в сравнение с прехода предния ден. Слънцето, слава Богу, се показваше на моменти и ставаше дори топло, но когато се скриеше, като че температурата падаше с 10 градуса. Все още усещах умора от катеренето предния ден и изобщо не се опитвах да мисля какви рани са ми направили кубинките. В един момент маркировката се изгуби; може би е била върху някой покрит със сняг камък, а аз започнах да катеря по скалите като дива коза. Виждах една по-ниска част от билото и очаквах пътят да е натам. Това бе първата ми грешка. Със сетни усилия се изкачих до мястото и се оказа, че изкочих на ръба на пропаст. Пред мен се откри главозамайваща гледка към долината на Рилския манастир. Не бе възможно да поема накъдето и да е; единственият вариант бе спускане по скалите обратно. В този момент слънцето се скри и изведнъж започна да пръска суграшица, която доста болезнено ме шибаше по лицето. Скрих се притеснен под една скала. Условията на прехода ми станаха екстремни. Всичко се случи в невероятен синхрон - обърках пътя, заплющя суграшица, задуха вятър, а в мен нахлуха страх и съмнение. След кратка справка по телефона с хижаря на х. Мальовица се оказа, че трябва да се насоча към открилото се в далечината Еленино езеро, откъдето да поема по зимната маркировка с колчета. Поех внимателно надолу. Момент на колебание и разконцентриране можеха да се окажат фатални - пространствата между скалите бяха запълнени със сняг, който на моменти стигаше до кръста. Вероятността да пропадна в снежна преспа и да си нараня някой крак в скрита скала бе голяма. Прелитах от камък на камък, по снежните участъци опипвах внимателно с крак и буквално пълзях. Всяка крачка, която правех трябваше да бъде обмислена и подкрепена с изключителна концентрация. Стигнах невредим до мястото, където бях пропуснал отбивката към Еленино езеро. Като стигнах до него се отдадох на заслужена почивка.
Ето, че отново подходих лекомислено - успокоих се, че съм отново на правилния път и че съм близо до върха. Вместо да хвана зимната маркировка, която минаваше вдясно от езерото, аз реших, че все пак ще мога да следвам лятната, която минаваше от ляво. Е, успях, но с цената на много взиране в скалите и губене на ценно време в търсене на поредната маркировка. Тук получих много важен урок - да нямам никакви очаквания за това, което предстои, а да се съсредоточавам само и единствено върху сегашния момент. Това бе най-трудното и тежко изкачване в живота ми. Никога досега не бях катерил рилски връх и изобщо връх от този ранг. Благодарен съм на слънцето, което не спираше да се показва отново и отново, да ме зарежда и мотивира да продължавам. През няколко метра спирах, просто за да дишам. Огромна подкрепа получих и от шоколада, който носих със себе си. Един съвет: ако изкачвате върхове, винаги си носете шоколад, наистина дава много сила!
Най-после видях на няколко десетки метра пред себе си извисяващия се мальовишки връх. Нямах време за губене и все пак се качих до горе, за да почувствам величието на гледката. Най-трудното бе минало, но за сметка на това ме очакваше страшно много път, изкачване на Додов връх и на още няколко по-ниски, а бях загубил доста време в изкачването на Мальовица.
Почти се понесох надолу по билото, като че самото изкачване на върха ми бе дало сили. Обхватът на телефона ми се изгуби и останах сам в наистина необятни рилски пространства; единственото нещо, което ми напомняше за цивилизацията, бяха преминаващите през небосвода самолети. Носих се от колче на колче, като все повече се уверявах, че до езерата няма да успея да стигна по светло. Единственият ми вариант (за оцеляване) бе да поема към хижа Иван Вазов, която бе по-близо. След още едно напразно лутане из безкрайните тревни площи, успях да хвана маркирания път с колчета за хижата. Определено не бях на себе си, все едно се движех на автопилот. Болките в петите и краката ми се струваха нещо толкова незначително на фона на прекрасния рилски всемир, в който се намирах. През цялото време не спирах да пращам благодарности на планината, на слънцето, на рекичките и тревичките за това, че са част от това невероятно преживяване. Не на последно място, нито за миг не губех увереността в себе си, в това, че мога и имам силата да продължавам да ходя още и още.
Всичко се случваше с изумителна точност: тамън по пладне, като по часовник, в далечината се разкри чудната гледка към х. Иван Вазов, сгушена в долината на река Бистрица, със заобикалящите я от всички страни планински върхове. В момента, в който съзрях хижата, се строполих на тревата и заплаках от радост. Оттук нататък ме очакваше само около двайсетина минути газене през поточета, мочурища, кал и сняг, през които минах с удоволствие.
Подгизнал и почти не на себе си попаднах в една много приветлива и топла обстановка в хижата: хижарите, семейство с деца и приятели, кучета, котка, благоухания на вкусни гозби и чайчета, пламтяща печка. Чувството бе все едно се разтапям в обстановката. Безкрайно щастлив и благодарен на всичко и всеки, малко по малко дойдох на себе си. Последвалата вечер премина в сладки приказки, обилно хапване на вкусотии и редица наздравици. Пълна идилийка :)
Следващият ден се оказа много слънчев и приятен. Реших, че няма смисъл да бързам да си ходя и ще остана още една вечер в хижата. Имах на разположение цял един прекрасен ден в тази красива част на Рила за почивка и разглеждане на околностите. Оставих по-голямата част от багажа си в хижата и олекотен закатерих към близкия връх Отовица. Пътеката виеше право нагоре към билото и по него продължаваше към върха. За около час се качих, като горе станах свидетел на наистина отнемаща дъха гледка. Виждаха се част от Седемте рилски езера и Мальовица; изобщо на всички посоки се откриваше приказна картинка. Помня, че като бях горе, си казвах "Това е най-красивата природна визия, на която съм се наслаждавал някога!" Ивиците сняг по поляните и склоновете образуваха изящни шарки; причудливи форми забелязвах накъдето и да се обърна. Слънцето грееше доста ярко, дори поизгорях. Около мен хвърчаха някакви птици, които пронизваха въздуха с един много интересен свистящ звук. Направо идилия! Оказа се, че съм останал захласнат по красотите на Рила за около 4 часа! Времето наистина летеше!
Прекарах още една вечер в хижата, радвайки се на историите на хората там, както и на вкусните гозби, които се готвеха. На тази надморска височина и на това магическо място всичко е с пъти по-приятно! Определено вече усещах така желаната свобода и чистота след няколкото наситени с изживявания дни в Рила.
На следващата утрин, слънцето още не бе огряло Пазар дере, въздухът бе хладен и освежаващ, а аз с вече олекотена раница и лепенки на петите потеглих към Седемте рилски езера. Единственото изкачване бе към Раздела, където слъневите лъчи вече падаха косо върху искрящо-зелената полянка. В далечината се виждаше връх Мальовица, към който изпитвах вече силно страхопочитание.
Изпитанията обаче не бяха свършили. На слизане към езеро Сълзата се наложи да се впивам с крака и ръце в един снежен участък, за да не се лъзна надолу по стръмния склон. Оттук нататък вече стана лесно - слънцето напече и стана топло, а аз минах и обстойно разгледах всяко езеро. Най-после видях с очите си едно от най-красивите места в България!
Лекото изкачване до хижа Рилски езера взех на един дъх: то ми се стори нищо на фона на драпането нагоре по склоновете предните дни. Оттук нататък ми оставаше само спускане към х. Пионерска. Минах напряко под новопостроения лифт, като металните конструкции и шляещите се работници създадоха у мен чувство за тъга и съжаление. Това приказно кътче е на път да се превърне в поредния комерсиален хит. Безценните тишина и спокойствие са на път да бъдат нарушени, а оскверняването на природата си е много сериозно посегателство срещу баланса на Земята! Мисля, че е крайно време себичните интереси да отстъпят на глобалните такива, за да си осигурим едно хармонично съществуване на планетата!
От хижа Пионерска бе най-удачно да стопирам някоя кола до Сапарева баня. 14 км си бяха огромно разстояние за ходене пеш. След 10-15 мин махане спрях една джипка. Шофьорът бе местен и караше като луд, като взимаше всички преки отклонения от основния път. Този превоз определено ме върна в цивилизацията! Човекът ме остави на 2-3 км от Сапарева баня, като ми каза за пряката пътека, която наистина се оказа доста пряка, но и много стръмна. В градчето разпитах хората за автогарата или къде мога да си хвана рейс до Пловдив. Оказа се, че такъв явно няма или пък минавал само сутрин. Изобщо не очаквах, че ме чакаха още няколко километра път, за да стигна главното шосе за Самоков и да стопирам! В началото бях шокиран, но след това ме обзе такава безгрижност, свобода и веселие, че все едно краката ми се задвижиха сами по пустото шосе. Вече се радвах на обширни равнинни пространства. Когато стъпих на главното шосе, имах уникалния шанс да спра една от първите коли, на които махнах! И още повече - тя беше с пловдивска регистрация и ме откара директно до родния град!
Няма коментари:
Публикуване на коментар