За миг усмири ли се бесният ум,
като че появява се друм.
Става, тихо, спокойно,
а аз бавно поемам на път.
петък, 4 декември 2009 г.
неделя, 25 октомври 2009 г.
Знанието на траките
В Нощта на галериите и музеите в Пловдив посетих изложбата на Тракарт. Там прожектираха филм за тракийското знание и наследство. За съжаление го хванах накрая, но попаднах на много интересен момент. Древните тракийски лечители казвали "Ако лекуваш очите - лекувай и главата, ако лекуваш главата - лекувай цялото тяло, ако лекуваш тялото - излекувай душата".
понеделник, 28 септември 2009 г.
Изкачвайки връх "Ботев"
Мъгла, дъжд, вятър и студ...
Ние крачим бавно, но славно към върха...
От мъглата изневиделица изкача група посинели засмяни роми. Викат ни "Боровинки вече няма!" Аха! А аз си мислих, че са посинели от студ...
По едно време бая зор нагоре в тези условия. Ама като се зарибих: открих, че всяко маркировъчно колче свири своята песен. Вятърът създаваше чудни мелодии, все едно ги свиреше по ноти! Колчетата бяха през десетина метра и с удоволствие вървях към следващото, за да чуя следващата вятърна симфония. И така: хоп, неусетно на върхa.
Ние крачим бавно, но славно към върха...
От мъглата изневиделица изкача група посинели засмяни роми. Викат ни "Боровинки вече няма!" Аха! А аз си мислих, че са посинели от студ...
По едно време бая зор нагоре в тези условия. Ама като се зарибих: открих, че всяко маркировъчно колче свири своята песен. Вятърът създаваше чудни мелодии, все едно ги свиреше по ноти! Колчетата бяха през десетина метра и с удоволствие вървях към следващото, за да чуя следващата вятърна симфония. И така: хоп, неусетно на върхa.
понеделник, 3 август 2009 г.
Всеки човек - своеобразен наркотик
Откакто имам досег с психеделична музика, хора, партита и наркотици, съм имал нагласата, че всеки един от тези компоненти са били съществено важни за едно пълноценно изживяване. Имало е моменти обаче, в които неусетно нещата са натежавали в полза на наркотиците. В тези ситуации, ценни мигове и възможности са си отлитали неусетно покрай мен. Седял съм неадекватен и неспособен да протегна ръка и да ги уловя... Понякога голяма част от едно парти е преминавало в опити да "включа" и да се забавлявам пълноценно именно поради опиянението от някое вещество.
В един момент започнах да разбирам всички онези твърдения, че целият спектър от удоволствия и усещания е заложен в самите нас - синхронизацията между хората и музиката е достатъчна за изживяване по-силно от въздействието на който и да е наркотик. Наистина звучи като поредната anti-drug пропаганда, но всъщност в това нещо се крие голяма истина. Но как да достигнем до това ниво на съзнание?
Отговорът се крие в самите нас - всеки един човек притежава много фина и специфична енергия, която може да въздейства на другите около нас. Когато сме се събрали заедно, всичко зависи от това колко сме позволили на тази енергия да действа в нас и извън нас, а също и това до колко сме отворени да приемем човека срещу нас. Позволим ли на енергията на музиката и на различните хора да циркулира свободно, започва прилива на чувства и емоции. За да се случи това нещо обаче, има много, много пречки.
Едно от най-важните условия е приемствеността. Приемем ли себе си и другите такива, каквито сме, създаваме благоприятни условия за прекрасно изживяване. Неспособността да отворим сърцето си към отсрещния човек, се крие в нашите умове - там се намират всички прегради и блокажи. Всички съмнения, предубеждения, очаквания и комплекси, които нашият ум създава, пречат на тази фина енергия да се движи свободно из нас. Ето защо, за да отваряме все повече "клапани" за свободно протичане на енергията, е нужно да усмирим своя ум и тогава да отворим сърцата си. Точно тогава човек разбира колко уникални усещания и чувства са били заключени в нас и по колко специфичен начин те въздействат. Всеки един от нас има възможността да действа на себе си и околните като уникален наркотик (помислете какво разнообразие и какъв избор има само!). Защо са ни веществата, взети отвън? Може би, за да стигнем до това ниво на осъзнаване... Обаче преплуваме ли през морето на невежеството (което е неизбежно), стигаме до един нов и чудесен бряг, на който можем да се наслаждаваме без да тровим телата и мозъците си. Това е едно ново поле, което предлага още по-цветни и разнообразни, по-силни и интензивни, по-приятни и по-благи усещания отколкото тези, на който и да било наркотик!
We are all organic!
В един момент започнах да разбирам всички онези твърдения, че целият спектър от удоволствия и усещания е заложен в самите нас - синхронизацията между хората и музиката е достатъчна за изживяване по-силно от въздействието на който и да е наркотик. Наистина звучи като поредната anti-drug пропаганда, но всъщност в това нещо се крие голяма истина. Но как да достигнем до това ниво на съзнание?
Отговорът се крие в самите нас - всеки един човек притежава много фина и специфична енергия, която може да въздейства на другите около нас. Когато сме се събрали заедно, всичко зависи от това колко сме позволили на тази енергия да действа в нас и извън нас, а също и това до колко сме отворени да приемем човека срещу нас. Позволим ли на енергията на музиката и на различните хора да циркулира свободно, започва прилива на чувства и емоции. За да се случи това нещо обаче, има много, много пречки.
Едно от най-важните условия е приемствеността. Приемем ли себе си и другите такива, каквито сме, създаваме благоприятни условия за прекрасно изживяване. Неспособността да отворим сърцето си към отсрещния човек, се крие в нашите умове - там се намират всички прегради и блокажи. Всички съмнения, предубеждения, очаквания и комплекси, които нашият ум създава, пречат на тази фина енергия да се движи свободно из нас. Ето защо, за да отваряме все повече "клапани" за свободно протичане на енергията, е нужно да усмирим своя ум и тогава да отворим сърцата си. Точно тогава човек разбира колко уникални усещания и чувства са били заключени в нас и по колко специфичен начин те въздействат. Всеки един от нас има възможността да действа на себе си и околните като уникален наркотик (помислете какво разнообразие и какъв избор има само!). Защо са ни веществата, взети отвън? Може би, за да стигнем до това ниво на осъзнаване... Обаче преплуваме ли през морето на невежеството (което е неизбежно), стигаме до един нов и чудесен бряг, на който можем да се наслаждаваме без да тровим телата и мозъците си. Това е едно ново поле, което предлага още по-цветни и разнообразни, по-силни и интензивни, по-приятни и по-благи усещания отколкото тези, на който и да било наркотик!
We are all organic!
събота, 4 юли 2009 г.
събота, 27 юни 2009 г.
За неоправданите очаквания или „насила хубост не става”
В много случаи причината, за да изпадне човек в депресивно състояние, са именно неоправданите очаквания и непостигнатите желани резултати. Сред голяма част от хората се шири нагласата, при която човек си поставя някакви цели и идеали и директно се опитва да ги постигне с всячески усилия, без да обръща внимание на самия стремеж към тях. Често, преследвайки някаква цел, неусетно се насочваме към нещо съвсем различно от желаното. Налице излиза резултат, който се различава от желания, и от това, идва чувството на разочарование. Остава сухото очакване към онази така идеализирана цел. Депресията е особено засилена, когато човек изобщо не оцени положените усилия и натрупания опит, добит по пътя. Именно тези придобити качества са истинското богатство в случая. Защо да се разочароваме от различието между желано и резултат, когато по време на самия преход към някаква крайна цел, ние безвъзвратно добиваме умения за стремеж, на които истински можем да се насладим.
След някое и друго изпитание и натрупано количество жизнен опит, стигам до извода, че разочарованията и дори депресията могат да бъдат контролирани и дори преобразувани в съвсем противоположни усещания, само чрез една лека промяна на нагласата. Стигам до извода, че поставяйки си висши идеали и някакви крайни цели, е едно дръзко начинание и постигането им в повечето случаи не води до желания резултат. Все повече разбирам, че истинското удовлетворение идва от извървяния път, независимо каква е посоката. Нещата се свеждат до това, човек да се концетрира върху самия стремеж. Уцелването на десятката в целта, зависи основно от концетрацията на стрелеца в момента на прицелването, а не от самото желание, стрелата да попадне точно в центъра на мишената. В крайна сметка, какво значение има къде ще попадне стрелата? Важното е да вложиш цялото си същество именно в този сюблимен момент на съсредоточаване – точно тогава, отдавайки се изцяло, получаваш ценното умение да бъдеш изпънат в готовност като тетивото на лъка, а умът ти да добие остротата и точността на изстреляната стрела. Добивайки тези качества, забиването на стрелата в десятката няма да бъде проблем.
Концетрирането върху сегашния момент, като че ли отваря много повече възможности за развитие, отколкото преследването на някаква неясна цел в бъдещето. Често външните фактори оказват влияние и променят курса. Когато обаче ги приемем като даденост, като нови възможности, откриваме че пред нас се откриват много повече пътеки. Все пак това не означава да се отпуснеш и да плаваш накъдето те отведе течението. Напротив – ти трябва да бъдеш самото течение, т.е да бъдеш гъвкав и плавен в решения и действия, да бъдеш приспособим и приемлив към новостите и постоянно появяващите се външни влияния. С тази настройка е почти невъзможно да има празнини – бидейки самото течение, ти запълваш всичко. Ще дам един пример. Искаш да изкачиш страховито извисяващия се пред теб връх. В началото, гледайки го, той внушава едно такова чувство за величие и непристъпност, възможно е да нахлуе страх и несигурност. Колкото повече го гледаш и се поддаваш на желанието да го изкачиш, толкова по тегав и труден става пътя. Минава време и си казваш „де да бях вече горе” – тази настройка е неправилна; дори и да успееш да изкачиш върха, ще бъде по трудния начин, а и няма да успееш да се насладиш на самото му изкачване. Когато обаче оставиш всички очаквания за предстоящото и се съсредоточиш върху самото катерене нагоре, ще забележиш всъщност колко много красоти ти се разкриват при самия преход нагоре. Когато обръщаш внимание на всички своеобразни малки светове, които се съдържат в мъхчета, камъчета и тревички и изобщо цялото разнообразие, което ти предлага заобикалящата те природа, осъзнаваш смисъла на постепенното и плавно извисяване. Всички тези на пръв поглед миниатюрни елементи по пътя, са всъщност източник на сила, която те прави с пъти по-издръжлив и уверен в способностите ти. Така самия път към върха се превръща в постепенно градиращо удоволствие, което достига кулминационната си точка на върха.
Винаги когато се пресилваме и пренапрягаме, за да постигнем нещо, резултатът не е удовлетворяващ. В този ред на мисли, се сещам за множество поговорки, които имат връзка помежду си – „Насила хубост не става”, „Бързата работа, срам за майстора”, „Бързата кучка, слепи ги ражда”. Тези български мъдрости ни насочват именно към концентрирането върху сегашния момент и центрирането изцяло върху вършената работа. Всеки е способен да открие, че източникът на цялото щастие се таи в самите нас. Човекът е инструмента, понякога е нужно само да му се оправят настройките!
вторник, 12 май 2009 г.
Древни китайски мъдрости
Открих една много интересна книжка, казва се "Дао де цзин" на Лао-Цзъ.Това са древни китайски мъдрости, които могат да се окажат изключително полезни за всеки един от управляващите ни. Това са общовалидни размисли, които ако бъдат добре прочетени и осъзнати от всеки уважаващ себе си политик, могат да дадат една нова насока в използването на властта. Като че ли Лао-Цзъ комбинира духовност с държавно управление, което много добре се вписва с идеята за световен мир. Ето някои от неговите размисли,които съм избрал:
”Висшата праведност е
като водата
Еднакво служи на всички
Пребивава по местата,
които всички избягват
Тя е като Дао
Затова живей по-близо до Земята
Следвай поривите на сърцето
С хората бъди дружелюбен
В думите си бъди искрен
Управлението на страната
трябва да е последователно
Делата – посилни
действията – своевременни
Който е търпелив като водата
грешки не върши”
„Когато забравили великото Дао
Потрябвали им
милост и правосъдие
Започнало мъдруване
Настанало велико лицемерие
Когато в семейството има раздор
Проговарят за
синовна почтителност
и бащина любов
Когато в страната цари безпорядък
изискват любов към отечеството”
„Престанете да мъдрувате и поучавате
Народът ще стане стократно по-щастлив
Забравете милост и правосъдие
Народът сам ще си спомни
синовната почтителност
и бащината любов
Приключете с хитростите и примамките
Ще изчезнат крадците и разбойниците
И първото,
и второто,
и третото
е от неразбиране
Дайте на хората пример за простота
скромност и въздържание
Научете ги да усмиряват желанията си
И да се освобождават от страстите”
„Тежкото е основа на лекото,
покоят е цел на движението
Мъдрият
цял ден може с тежък товар да ходи
без да се уморява
Може да живее в разкош,
без да се развращава
Защо владетелят на хиляди колесници
Възгордявайки се,
презира целия свят?
Презрението разяжда душата
Нетърпението води до загуба на властта”
„Стараейки се да заграбиш държавата със сила
Струва ми се,
няма да успееш
Държавата е съд неприкосновен
Пипнеш ли го, ще го счупиш
Присвоиш ли го, ще го загубиш
На едни е дадено да водят,
на други – да ги следват
На едни – да процъфтяват,
на други – да вехнат
На едни – да укрепват,
на други – да слабеят
На едни – да строят,
на други – да рушат
Мъдрият се избавя от излишното
и разкоша избягва”
„Мъдрият свой разум няма
Разумът му е разумът на народа
Към добрите дъм добър
към лошите също
Така се възпитава добродетел
Към честните съм верен
към нечестните също
Така се възпитава честност
Мъдрият живее на света спокойно
И в душата си събира мнението на народа
Като свое дете той възприема народа”
„Справедливостта управлява царството
Хитростта печели войните
Бездействието покорява Поднебесната
Защо говоря така?
Ето защо:
Много строги закони в страната – беден народ
Много остро оръжие у народа - метеж в страната
Много изкусни майстори – излишество от скъпи вещи
Повече закони и заповеди –
безчислени крадци и разбойници
Мъдрият казва:
ако аз съм в бездействие –
народът се променя
Ако аз съм в покой – народът върви към добро
Ако в нищо не се намесвам – народът богатее
Ако побеждавам страстите си –
народът става доверчив”
„Спокойно правителство – доверчив народ
Дейно правителство – нещастен народ
Нещастието е основа на щастието
Щастието е причина за нещастието
Къде е границата между тях?
Тя е непостоянна
Справедливостта се обръща в хитрост
Доброто в зло
Човекът живее в заблуда
Само мъдрият е справедлив,
и не посяга към чуждото
Безкористен е той и никому не пречи
Правдив е и зло не прави
Светъл е той, но не желае да блести”
„Умният пълководец не обича да воюва
Умният войн не обича да убива
Умеещият да побеждава
първи не напада
Умеещият да управлява
хората не унищожава
Умението няма нужда от насилие
Това е великата добродетел,
това е Де
Великата власт е умението да се управлява
По законите на природата и
обичаите на Древността”
понеделник, 6 април 2009 г.
Поход в Рила (пътепис)
През една светла октомврийска сутрин в мен се появи силно желание да тръгна към планината. Решението взех мигновено и беше прекалено спонтанно, за да имам време да намеря съпътници. Набързо натъпхах добрата стара раница, която наследих от дядо. Като че храната бе най-основния багаж; заредих се с всякаква суха храна, каквато се сетих да купя от магазина. Всякакви сладки неща (от които шоколадът бе най-полезното), ядки, хляб, лютеница, майонеза, мюсли и разбира се няколко вида чайче :) Тъй като ми предстоеше да отида на едно много чисто място, реших да се въздържа от месо. Предусещах тишината и спокойствието на една от най-красивите, но и най-опасни планини в България - Рила.
Оборудвах раницата с шалте и спален чувал и поех към автогарата, за да си хвана рейс към Самоков. В града бе слънчево и доста топло, та успях да прикача и огромното си яке към раницата, която стана доста тежка, имайки впредвид предстоящото катерене. Теглото на раницата по никакъв начин не ме притесни - напротив, знаех, че всеки един килограм се дължи на всички полезни неща, които взех със себе си.
В Самоков вече се усещаше по-студения въздух, но пък беше слънчево. Високите рилски върхове обаче бяха отрупани със сняг. Това също го очаквах, но известна доза притеснение се прокрадна, тъй като обувките ми бяха най-обикновени кубинки. Въпреки всичко, планинският дух вече се усещаше, а това ме изпълни с увереност. Качих се на рейса за село Говедарци, като се радвах на диалекта на местните хора и не спирах да се възхищавам на гледките през прозореца.
В селото един дядо ми показа от къде да мина, за да излезна на асфалтовия път към местността Овнарско. Винаги съм се възхищавал на добрината и загрижеността на старите хора в планинските местности - това ме зареди и мотивира още повече за предстоящия преход. В близките няколко часа ми предстоеше да бъда сам в дивото...
След като излезнах от селото на асфалтовия път, ме очакваше известно време ходене сред красивите пасища и обширни пространства с разкриващи се приказни гледки към цялото село и рилските баири. Наоколо щъкаха стада с кончета и на фона на слънчевото време у мен се породи чувство за жизненост и вътрешно щастийце. Отбих се до една чешмичка преди да навляза в гората, напълних свежа планинска вода, релаксирах, пушейки от една от благите билки, които носих, и потеглих без никакви очаквания и никакви притеснения. Пътя го бях вървял и преди, така че стигането до хижа Мальовица нямаше да ми бъде проблем. Асфалтовият път до Овнарско се вие и катери през гъста и чудна гора. През целия път не спирах да се възхищавам на горските звуци, на всякакви малки гъбки, мъхчета и цветенца, които направиха ли ми впечатление, веднага се спирах и ги разглеждах. На много места хващах преките пътеки, които значително скъсяваха пътя. Въпреки, че тук-там имаше снежец, си беше топло и носих якето си завързано за раницата. През цялото време вдъхвах увереност и на нея, тъй като си е доста старичка, а натоварването бе голямо :) Стигнах Овнарско неочаквано бързо и след кратка почивка и хапване, поех по маркираната пътека за комплекс Мальовица. Това е една изключително приятна пътека, която въпреки че на места е доста стръмна, минава през чудесни места като поточета с дървени мостчета и малки водопади. Все пак "Рила" означава водната планина, така че през целия поход бях съпроводен от приказната симфония на стичащите се вадички и поточета.
Неусетно стигнах до комплекса Мальовица, където снежните места значително се бяха увеличили. Изключително радостен бях първо да чуя човешки гласове и глъч, а после и да срещна хора. Оказа се, че на комплекса имаше доста младежи, дошли да разпуснат от градското напрежение и да се повеселят на воля. Размених някоя и друга дума, поседях на зелената полянка и отново се порадвах на показващото се чат-пат слънчице. Бе ранен следобед и имах достатъчно време да стигна до хижата и същевременно да правя продължителни почивки, през които можех просто да дишам изключително чистия въздух и да съзерцавам открилите се гледки. Пътят към хижата е каменист и стръмен и ето че неподходящите обувки и тежката раница взеха да си казват думата. За голямо мое щастие, явно ходът ми е бил доста бърз, така че имах време да се разтоварвам на много места по пътя. Долината на Мальовишка река е обградена от двете си страни с непристъпни скални била, които внушават едно такова възхищение и уважение към планината.
През късния следобед се добрах най-после до хижата . Там бе само хижарят, който ме посрещна с голямо учудване. Обясних му, че съм ценител на планината и затова съм решил да направя преход до Седемте рилски езера. Бях изтощен и направо се насочих към стаята си. Ще споделя, че в момента преди да заспя имах силно изживяване: умората и надморската височина направо ме изнесоха извън тялото ми, остана само онова чувство за пространственост и възвишеност, съпроводени от силна радост. През онази нощ имах едни от най-ярките и запомнящи се сънища. Самото сънуване на такова място е някак мистично и запомнящо се.
На сутринта получих ценни съвети от хижаря за предстоящия ми преход. Оттук нататък пътят за мен бе неизвестен. Идеята ми бе да стигна до Седемте рилски езера. Оттук нататък ме очакваше едно безкрайно катерене и спускане из рилските дебри. Първо трябваше да изкача връх Мальовица, което не бе за подценяване. Лека полека следвах маркировката, газих през множество поточета и мочурища, както и през участъци със значително количество сняг. Стигнах до скалата, на която бяха облепени плочи в памет на загиналите в Рила планинари. Да ви кажа честно, хич не са малко, а фактът, че бях сам през октомври на това място леко ме попритесни. Условията бяха коренно различни в сравнение с прехода предния ден. Слънцето, слава Богу, се показваше на моменти и ставаше дори топло, но когато се скриеше, като че температурата падаше с 10 градуса. Все още усещах умора от катеренето предния ден и изобщо не се опитвах да мисля какви рани са ми направили кубинките. В един момент маркировката се изгуби; може би е била върху някой покрит със сняг камък, а аз започнах да катеря по скалите като дива коза. Виждах една по-ниска част от билото и очаквах пътят да е натам. Това бе първата ми грешка. Със сетни усилия се изкачих до мястото и се оказа, че изкочих на ръба на пропаст. Пред мен се откри главозамайваща гледка към долината на Рилския манастир. Не бе възможно да поема накъдето и да е; единственият вариант бе спускане по скалите обратно. В този момент слънцето се скри и изведнъж започна да пръска суграшица, която доста болезнено ме шибаше по лицето. Скрих се притеснен под една скала. Условията на прехода ми станаха екстремни. Всичко се случи в невероятен синхрон - обърках пътя, заплющя суграшица, задуха вятър, а в мен нахлуха страх и съмнение. След кратка справка по телефона с хижаря на х. Мальовица се оказа, че трябва да се насоча към открилото се в далечината Еленино езеро, откъдето да поема по зимната маркировка с колчета. Поех внимателно надолу. Момент на колебание и разконцентриране можеха да се окажат фатални - пространствата между скалите бяха запълнени със сняг, който на моменти стигаше до кръста. Вероятността да пропадна в снежна преспа и да си нараня някой крак в скрита скала бе голяма. Прелитах от камък на камък, по снежните участъци опипвах внимателно с крак и буквално пълзях. Всяка крачка, която правех трябваше да бъде обмислена и подкрепена с изключителна концентрация. Стигнах невредим до мястото, където бях пропуснал отбивката към Еленино езеро. Като стигнах до него се отдадох на заслужена почивка.
Ето, че отново подходих лекомислено - успокоих се, че съм отново на правилния път и че съм близо до върха. Вместо да хвана зимната маркировка, която минаваше вдясно от езерото, аз реших, че все пак ще мога да следвам лятната, която минаваше от ляво. Е, успях, но с цената на много взиране в скалите и губене на ценно време в търсене на поредната маркировка. Тук получих много важен урок - да нямам никакви очаквания за това, което предстои, а да се съсредоточавам само и единствено върху сегашния момент. Това бе най-трудното и тежко изкачване в живота ми. Никога досега не бях катерил рилски връх и изобщо връх от този ранг. Благодарен съм на слънцето, което не спираше да се показва отново и отново, да ме зарежда и мотивира да продължавам. През няколко метра спирах, просто за да дишам. Огромна подкрепа получих и от шоколада, който носих със себе си. Един съвет: ако изкачвате върхове, винаги си носете шоколад, наистина дава много сила!
Най-после видях на няколко десетки метра пред себе си извисяващия се мальовишки връх. Нямах време за губене и все пак се качих до горе, за да почувствам величието на гледката. Най-трудното бе минало, но за сметка на това ме очакваше страшно много път, изкачване на Додов връх и на още няколко по-ниски, а бях загубил доста време в изкачването на Мальовица.
Почти се понесох надолу по билото, като че самото изкачване на върха ми бе дало сили. Обхватът на телефона ми се изгуби и останах сам в наистина необятни рилски пространства; единственото нещо, което ми напомняше за цивилизацията, бяха преминаващите през небосвода самолети. Носих се от колче на колче, като все повече се уверявах, че до езерата няма да успея да стигна по светло. Единственият ми вариант (за оцеляване) бе да поема към хижа Иван Вазов, която бе по-близо. След още едно напразно лутане из безкрайните тревни площи, успях да хвана маркирания път с колчета за хижата. Определено не бях на себе си, все едно се движех на автопилот. Болките в петите и краката ми се струваха нещо толкова незначително на фона на прекрасния рилски всемир, в който се намирах. През цялото време не спирах да пращам благодарности на планината, на слънцето, на рекичките и тревичките за това, че са част от това невероятно преживяване. Не на последно място, нито за миг не губех увереността в себе си, в това, че мога и имам силата да продължавам да ходя още и още.
Всичко се случваше с изумителна точност: тамън по пладне, като по часовник, в далечината се разкри чудната гледка към х. Иван Вазов, сгушена в долината на река Бистрица, със заобикалящите я от всички страни планински върхове. В момента, в който съзрях хижата, се строполих на тревата и заплаках от радост. Оттук нататък ме очакваше само около двайсетина минути газене през поточета, мочурища, кал и сняг, през които минах с удоволствие.
Подгизнал и почти не на себе си попаднах в една много приветлива и топла обстановка в хижата: хижарите, семейство с деца и приятели, кучета, котка, благоухания на вкусни гозби и чайчета, пламтяща печка. Чувството бе все едно се разтапям в обстановката. Безкрайно щастлив и благодарен на всичко и всеки, малко по малко дойдох на себе си. Последвалата вечер премина в сладки приказки, обилно хапване на вкусотии и редица наздравици. Пълна идилийка :)
Следващият ден се оказа много слънчев и приятен. Реших, че няма смисъл да бързам да си ходя и ще остана още една вечер в хижата. Имах на разположение цял един прекрасен ден в тази красива част на Рила за почивка и разглеждане на околностите. Оставих по-голямата част от багажа си в хижата и олекотен закатерих към близкия връх Отовица. Пътеката виеше право нагоре към билото и по него продължаваше към върха. За около час се качих, като горе станах свидетел на наистина отнемаща дъха гледка. Виждаха се част от Седемте рилски езера и Мальовица; изобщо на всички посоки се откриваше приказна картинка. Помня, че като бях горе, си казвах "Това е най-красивата природна визия, на която съм се наслаждавал някога!" Ивиците сняг по поляните и склоновете образуваха изящни шарки; причудливи форми забелязвах накъдето и да се обърна. Слънцето грееше доста ярко, дори поизгорях. Около мен хвърчаха някакви птици, които пронизваха въздуха с един много интересен свистящ звук. Направо идилия! Оказа се, че съм останал захласнат по красотите на Рила за около 4 часа! Времето наистина летеше!
Прекарах още една вечер в хижата, радвайки се на историите на хората там, както и на вкусните гозби, които се готвеха. На тази надморска височина и на това магическо място всичко е с пъти по-приятно! Определено вече усещах така желаната свобода и чистота след няколкото наситени с изживявания дни в Рила.
На следващата утрин, слънцето още не бе огряло Пазар дере, въздухът бе хладен и освежаващ, а аз с вече олекотена раница и лепенки на петите потеглих към Седемте рилски езера. Единственото изкачване бе към Раздела, където слъневите лъчи вече падаха косо върху искрящо-зелената полянка. В далечината се виждаше връх Мальовица, към който изпитвах вече силно страхопочитание.
Изпитанията обаче не бяха свършили. На слизане към езеро Сълзата се наложи да се впивам с крака и ръце в един снежен участък, за да не се лъзна надолу по стръмния склон. Оттук нататък вече стана лесно - слънцето напече и стана топло, а аз минах и обстойно разгледах всяко езеро. Най-после видях с очите си едно от най-красивите места в България!
Лекото изкачване до хижа Рилски езера взех на един дъх: то ми се стори нищо на фона на драпането нагоре по склоновете предните дни. Оттук нататък ми оставаше само спускане към х. Пионерска. Минах напряко под новопостроения лифт, като металните конструкции и шляещите се работници създадоха у мен чувство за тъга и съжаление. Това приказно кътче е на път да се превърне в поредния комерсиален хит. Безценните тишина и спокойствие са на път да бъдат нарушени, а оскверняването на природата си е много сериозно посегателство срещу баланса на Земята! Мисля, че е крайно време себичните интереси да отстъпят на глобалните такива, за да си осигурим едно хармонично съществуване на планетата!
От хижа Пионерска бе най-удачно да стопирам някоя кола до Сапарева баня. 14 км си бяха огромно разстояние за ходене пеш. След 10-15 мин махане спрях една джипка. Шофьорът бе местен и караше като луд, като взимаше всички преки отклонения от основния път. Този превоз определено ме върна в цивилизацията! Човекът ме остави на 2-3 км от Сапарева баня, като ми каза за пряката пътека, която наистина се оказа доста пряка, но и много стръмна. В градчето разпитах хората за автогарата или къде мога да си хвана рейс до Пловдив. Оказа се, че такъв явно няма или пък минавал само сутрин. Изобщо не очаквах, че ме чакаха още няколко километра път, за да стигна главното шосе за Самоков и да стопирам! В началото бях шокиран, но след това ме обзе такава безгрижност, свобода и веселие, че все едно краката ми се задвижиха сами по пустото шосе. Вече се радвах на обширни равнинни пространства. Когато стъпих на главното шосе, имах уникалния шанс да спра една от първите коли, на които махнах! И още повече - тя беше с пловдивска регистрация и ме откара директно до родния град!
Оборудвах раницата с шалте и спален чувал и поех към автогарата, за да си хвана рейс към Самоков. В града бе слънчево и доста топло, та успях да прикача и огромното си яке към раницата, която стана доста тежка, имайки впредвид предстоящото катерене. Теглото на раницата по никакъв начин не ме притесни - напротив, знаех, че всеки един килограм се дължи на всички полезни неща, които взех със себе си.
В Самоков вече се усещаше по-студения въздух, но пък беше слънчево. Високите рилски върхове обаче бяха отрупани със сняг. Това също го очаквах, но известна доза притеснение се прокрадна, тъй като обувките ми бяха най-обикновени кубинки. Въпреки всичко, планинският дух вече се усещаше, а това ме изпълни с увереност. Качих се на рейса за село Говедарци, като се радвах на диалекта на местните хора и не спирах да се възхищавам на гледките през прозореца.
В селото един дядо ми показа от къде да мина, за да излезна на асфалтовия път към местността Овнарско. Винаги съм се възхищавал на добрината и загрижеността на старите хора в планинските местности - това ме зареди и мотивира още повече за предстоящия преход. В близките няколко часа ми предстоеше да бъда сам в дивото...
След като излезнах от селото на асфалтовия път, ме очакваше известно време ходене сред красивите пасища и обширни пространства с разкриващи се приказни гледки към цялото село и рилските баири. Наоколо щъкаха стада с кончета и на фона на слънчевото време у мен се породи чувство за жизненост и вътрешно щастийце. Отбих се до една чешмичка преди да навляза в гората, напълних свежа планинска вода, релаксирах, пушейки от една от благите билки, които носих, и потеглих без никакви очаквания и никакви притеснения. Пътя го бях вървял и преди, така че стигането до хижа Мальовица нямаше да ми бъде проблем. Асфалтовият път до Овнарско се вие и катери през гъста и чудна гора. През целия път не спирах да се възхищавам на горските звуци, на всякакви малки гъбки, мъхчета и цветенца, които направиха ли ми впечатление, веднага се спирах и ги разглеждах. На много места хващах преките пътеки, които значително скъсяваха пътя. Въпреки, че тук-там имаше снежец, си беше топло и носих якето си завързано за раницата. През цялото време вдъхвах увереност и на нея, тъй като си е доста старичка, а натоварването бе голямо :) Стигнах Овнарско неочаквано бързо и след кратка почивка и хапване, поех по маркираната пътека за комплекс Мальовица. Това е една изключително приятна пътека, която въпреки че на места е доста стръмна, минава през чудесни места като поточета с дървени мостчета и малки водопади. Все пак "Рила" означава водната планина, така че през целия поход бях съпроводен от приказната симфония на стичащите се вадички и поточета.
Неусетно стигнах до комплекса Мальовица, където снежните места значително се бяха увеличили. Изключително радостен бях първо да чуя човешки гласове и глъч, а после и да срещна хора. Оказа се, че на комплекса имаше доста младежи, дошли да разпуснат от градското напрежение и да се повеселят на воля. Размених някоя и друга дума, поседях на зелената полянка и отново се порадвах на показващото се чат-пат слънчице. Бе ранен следобед и имах достатъчно време да стигна до хижата и същевременно да правя продължителни почивки, през които можех просто да дишам изключително чистия въздух и да съзерцавам открилите се гледки. Пътят към хижата е каменист и стръмен и ето че неподходящите обувки и тежката раница взеха да си казват думата. За голямо мое щастие, явно ходът ми е бил доста бърз, така че имах време да се разтоварвам на много места по пътя. Долината на Мальовишка река е обградена от двете си страни с непристъпни скални била, които внушават едно такова възхищение и уважение към планината.
През късния следобед се добрах най-после до хижата . Там бе само хижарят, който ме посрещна с голямо учудване. Обясних му, че съм ценител на планината и затова съм решил да направя преход до Седемте рилски езера. Бях изтощен и направо се насочих към стаята си. Ще споделя, че в момента преди да заспя имах силно изживяване: умората и надморската височина направо ме изнесоха извън тялото ми, остана само онова чувство за пространственост и възвишеност, съпроводени от силна радост. През онази нощ имах едни от най-ярките и запомнящи се сънища. Самото сънуване на такова място е някак мистично и запомнящо се.
На сутринта получих ценни съвети от хижаря за предстоящия ми преход. Оттук нататък пътят за мен бе неизвестен. Идеята ми бе да стигна до Седемте рилски езера. Оттук нататък ме очакваше едно безкрайно катерене и спускане из рилските дебри. Първо трябваше да изкача връх Мальовица, което не бе за подценяване. Лека полека следвах маркировката, газих през множество поточета и мочурища, както и през участъци със значително количество сняг. Стигнах до скалата, на която бяха облепени плочи в памет на загиналите в Рила планинари. Да ви кажа честно, хич не са малко, а фактът, че бях сам през октомври на това място леко ме попритесни. Условията бяха коренно различни в сравнение с прехода предния ден. Слънцето, слава Богу, се показваше на моменти и ставаше дори топло, но когато се скриеше, като че температурата падаше с 10 градуса. Все още усещах умора от катеренето предния ден и изобщо не се опитвах да мисля какви рани са ми направили кубинките. В един момент маркировката се изгуби; може би е била върху някой покрит със сняг камък, а аз започнах да катеря по скалите като дива коза. Виждах една по-ниска част от билото и очаквах пътят да е натам. Това бе първата ми грешка. Със сетни усилия се изкачих до мястото и се оказа, че изкочих на ръба на пропаст. Пред мен се откри главозамайваща гледка към долината на Рилския манастир. Не бе възможно да поема накъдето и да е; единственият вариант бе спускане по скалите обратно. В този момент слънцето се скри и изведнъж започна да пръска суграшица, която доста болезнено ме шибаше по лицето. Скрих се притеснен под една скала. Условията на прехода ми станаха екстремни. Всичко се случи в невероятен синхрон - обърках пътя, заплющя суграшица, задуха вятър, а в мен нахлуха страх и съмнение. След кратка справка по телефона с хижаря на х. Мальовица се оказа, че трябва да се насоча към открилото се в далечината Еленино езеро, откъдето да поема по зимната маркировка с колчета. Поех внимателно надолу. Момент на колебание и разконцентриране можеха да се окажат фатални - пространствата между скалите бяха запълнени със сняг, който на моменти стигаше до кръста. Вероятността да пропадна в снежна преспа и да си нараня някой крак в скрита скала бе голяма. Прелитах от камък на камък, по снежните участъци опипвах внимателно с крак и буквално пълзях. Всяка крачка, която правех трябваше да бъде обмислена и подкрепена с изключителна концентрация. Стигнах невредим до мястото, където бях пропуснал отбивката към Еленино езеро. Като стигнах до него се отдадох на заслужена почивка.
Ето, че отново подходих лекомислено - успокоих се, че съм отново на правилния път и че съм близо до върха. Вместо да хвана зимната маркировка, която минаваше вдясно от езерото, аз реших, че все пак ще мога да следвам лятната, която минаваше от ляво. Е, успях, но с цената на много взиране в скалите и губене на ценно време в търсене на поредната маркировка. Тук получих много важен урок - да нямам никакви очаквания за това, което предстои, а да се съсредоточавам само и единствено върху сегашния момент. Това бе най-трудното и тежко изкачване в живота ми. Никога досега не бях катерил рилски връх и изобщо връх от този ранг. Благодарен съм на слънцето, което не спираше да се показва отново и отново, да ме зарежда и мотивира да продължавам. През няколко метра спирах, просто за да дишам. Огромна подкрепа получих и от шоколада, който носих със себе си. Един съвет: ако изкачвате върхове, винаги си носете шоколад, наистина дава много сила!
Най-после видях на няколко десетки метра пред себе си извисяващия се мальовишки връх. Нямах време за губене и все пак се качих до горе, за да почувствам величието на гледката. Най-трудното бе минало, но за сметка на това ме очакваше страшно много път, изкачване на Додов връх и на още няколко по-ниски, а бях загубил доста време в изкачването на Мальовица.
Почти се понесох надолу по билото, като че самото изкачване на върха ми бе дало сили. Обхватът на телефона ми се изгуби и останах сам в наистина необятни рилски пространства; единственото нещо, което ми напомняше за цивилизацията, бяха преминаващите през небосвода самолети. Носих се от колче на колче, като все повече се уверявах, че до езерата няма да успея да стигна по светло. Единственият ми вариант (за оцеляване) бе да поема към хижа Иван Вазов, която бе по-близо. След още едно напразно лутане из безкрайните тревни площи, успях да хвана маркирания път с колчета за хижата. Определено не бях на себе си, все едно се движех на автопилот. Болките в петите и краката ми се струваха нещо толкова незначително на фона на прекрасния рилски всемир, в който се намирах. През цялото време не спирах да пращам благодарности на планината, на слънцето, на рекичките и тревичките за това, че са част от това невероятно преживяване. Не на последно място, нито за миг не губех увереността в себе си, в това, че мога и имам силата да продължавам да ходя още и още.
Всичко се случваше с изумителна точност: тамън по пладне, като по часовник, в далечината се разкри чудната гледка към х. Иван Вазов, сгушена в долината на река Бистрица, със заобикалящите я от всички страни планински върхове. В момента, в който съзрях хижата, се строполих на тревата и заплаках от радост. Оттук нататък ме очакваше само около двайсетина минути газене през поточета, мочурища, кал и сняг, през които минах с удоволствие.
Подгизнал и почти не на себе си попаднах в една много приветлива и топла обстановка в хижата: хижарите, семейство с деца и приятели, кучета, котка, благоухания на вкусни гозби и чайчета, пламтяща печка. Чувството бе все едно се разтапям в обстановката. Безкрайно щастлив и благодарен на всичко и всеки, малко по малко дойдох на себе си. Последвалата вечер премина в сладки приказки, обилно хапване на вкусотии и редица наздравици. Пълна идилийка :)
Следващият ден се оказа много слънчев и приятен. Реших, че няма смисъл да бързам да си ходя и ще остана още една вечер в хижата. Имах на разположение цял един прекрасен ден в тази красива част на Рила за почивка и разглеждане на околностите. Оставих по-голямата част от багажа си в хижата и олекотен закатерих към близкия връх Отовица. Пътеката виеше право нагоре към билото и по него продължаваше към върха. За около час се качих, като горе станах свидетел на наистина отнемаща дъха гледка. Виждаха се част от Седемте рилски езера и Мальовица; изобщо на всички посоки се откриваше приказна картинка. Помня, че като бях горе, си казвах "Това е най-красивата природна визия, на която съм се наслаждавал някога!" Ивиците сняг по поляните и склоновете образуваха изящни шарки; причудливи форми забелязвах накъдето и да се обърна. Слънцето грееше доста ярко, дори поизгорях. Около мен хвърчаха някакви птици, които пронизваха въздуха с един много интересен свистящ звук. Направо идилия! Оказа се, че съм останал захласнат по красотите на Рила за около 4 часа! Времето наистина летеше!
Прекарах още една вечер в хижата, радвайки се на историите на хората там, както и на вкусните гозби, които се готвеха. На тази надморска височина и на това магическо място всичко е с пъти по-приятно! Определено вече усещах така желаната свобода и чистота след няколкото наситени с изживявания дни в Рила.
На следващата утрин, слънцето още не бе огряло Пазар дере, въздухът бе хладен и освежаващ, а аз с вече олекотена раница и лепенки на петите потеглих към Седемте рилски езера. Единственото изкачване бе към Раздела, където слъневите лъчи вече падаха косо върху искрящо-зелената полянка. В далечината се виждаше връх Мальовица, към който изпитвах вече силно страхопочитание.
Изпитанията обаче не бяха свършили. На слизане към езеро Сълзата се наложи да се впивам с крака и ръце в един снежен участък, за да не се лъзна надолу по стръмния склон. Оттук нататък вече стана лесно - слънцето напече и стана топло, а аз минах и обстойно разгледах всяко езеро. Най-после видях с очите си едно от най-красивите места в България!
Лекото изкачване до хижа Рилски езера взех на един дъх: то ми се стори нищо на фона на драпането нагоре по склоновете предните дни. Оттук нататък ми оставаше само спускане към х. Пионерска. Минах напряко под новопостроения лифт, като металните конструкции и шляещите се работници създадоха у мен чувство за тъга и съжаление. Това приказно кътче е на път да се превърне в поредния комерсиален хит. Безценните тишина и спокойствие са на път да бъдат нарушени, а оскверняването на природата си е много сериозно посегателство срещу баланса на Земята! Мисля, че е крайно време себичните интереси да отстъпят на глобалните такива, за да си осигурим едно хармонично съществуване на планетата!
От хижа Пионерска бе най-удачно да стопирам някоя кола до Сапарева баня. 14 км си бяха огромно разстояние за ходене пеш. След 10-15 мин махане спрях една джипка. Шофьорът бе местен и караше като луд, като взимаше всички преки отклонения от основния път. Този превоз определено ме върна в цивилизацията! Човекът ме остави на 2-3 км от Сапарева баня, като ми каза за пряката пътека, която наистина се оказа доста пряка, но и много стръмна. В градчето разпитах хората за автогарата или къде мога да си хвана рейс до Пловдив. Оказа се, че такъв явно няма или пък минавал само сутрин. Изобщо не очаквах, че ме чакаха още няколко километра път, за да стигна главното шосе за Самоков и да стопирам! В началото бях шокиран, но след това ме обзе такава безгрижност, свобода и веселие, че все едно краката ми се задвижиха сами по пустото шосе. Вече се радвах на обширни равнинни пространства. Когато стъпих на главното шосе, имах уникалния шанс да спра една от първите коли, на които махнах! И още повече - тя беше с пловдивска регистрация и ме откара директно до родния град!
вторник, 31 март 2009 г.
Фрактала на съществуването
Фракталът представлява сложна геометрична фигура, която е радикално начупена и най-често се генерира от повтаряща се схема. Фракталът притежава множество интересни характеристики, най-важните от които са самоподобността и безкрайната подробност. Този вид геометрични фигури обединяват структура и неправилност. Можем да открием фракталните модели навсякъде в живата и нежива природа.
Фракталът има свойството да се развива и начупва на все по-сложни части, което му придава уникален вид и красота. Нека си представим, че идеите на всеки отделен индивид могат да допринасят за образуването на нови разклонения на фрактала на съществуването ни на земята и така да го развиват и да го правят все по-красив. Всяка идея може да се допълва от други хора – така частите на фигурата се доначупват и усложняват, придават им се нови цветове. Колкото по-детайлен и сложен е фрактала, толкова по-изящен става той. И все пак да не забравяме, че цялостната картина не се състои от отделни и независими части, а напротив – фигурите са взаимосвързани, те имат общо начало.
Фракталът се движи и разширява все повече чрез съвместната дейност на хората.Всеки отделен човек има потенциала да възприема и осмисля чуждите идеи, да ги доразвива и да създава нови такива. По този начин се образува един своеобразен фрактал на съществуването ни на тази земя – наблюдава се себеподобност, но и уникалност на отделните му части. На някои места фракталът „експлодира” в нови форми и багри, благодарение на нещо творческо и иновативно, създадено от човека, за да донесе красота в света. Когато даваме от сърце, материализираме идеите си на бял свят, ние усъвършенстваме тази хипотетична геометрична фигура, имаща уникалното свойство да се разширява до безкрайност...
Абонамент за:
Публикации (Atom)
